Начало

Ангел Сотиров

СКАНДАЛЕН, ДОРИ СУПЕРСКАНДАЛЕН!!!

 

      Неговите книги стряскат и стъписват с изобилието от вулгаризми и цинизми, с крайния си натурализъм, с нечуваните досега факти и оценки. И с гейзерите от яки плювки към някои свои събратя по перо. Най-често на позорния стълб са приковани Йордан Радичков, Стефан Цанев, Добромир Задгорски. Не прощава и на член-кореспондента на БАН – Вежди Рашидов. Дори и на родния си вуйчо Никола Гигов... И на свата си акад. Николай Хайтов... Устремът му да разобличава достига до непознати за мен висоти. Без никакво колебание той посяга и на всенародната ни икона Васил Левски!? И успешно я демитологизира.

Христо Стоянов

      Но книгите му се издават в изумителни тиражи за нашите посттоталитарни времена. Следователно – те допадат на не малка част от четящата публика, въпреки тяхната скандалност, и дори на места почти чиста порнография. А може би тъкмо поради тези си качества, те отключват интереса на своите читатели... И аз, заразен от силно любопитство към част от неговата литературна продукция, закупих три негови книги, за които се бе вдигнал огромен медиен шум. Смятах след като бъдат сканирани за читалищната електронна библиотека, да ги подаря на моя приятелка помакиня, и на двете си дъщери. Но като започнах да ги чета, се хванах за главата. Оооо, Боже, ако тези книги попаднат в ръцете на невръстните ми внучета... Какво ще си помислят за литературния вкус на любимия си дядо? И моя дарителски порив бе доста разколебан. А бях направил не малки харчове по този си проект, както е обичайно да назоваваме напоследък нашите инициативи.

      В психопатологията има термин „копролалия”, посредством който се обозначава склонността към честа употреба на цинизми, характерна за пациенти с неврологични заболявания (синдром на Турет), а също и за някои шизофренно болни. Но при Христо Стоянов това май че не е симптоматика, а инструмент за провокиране на читателското внимание. Бях забравил, че в литературата съществува натуралистичен стил, появил се преди 160 години във Франция (Гюстав Флобер, Емил Зола, Ги дьо Мопасан). Сякаш се беше изтрило изцяло от съзнанието ми, как преди петдесетина години неистово се кефехме от някои натуралистични сцени в романите на Зола „Нана”, „Вертеп” и „Жерминал”, прослушвани с ГДР-ските магнетофони BG”Luxus”.

      И животът на Христо Стоянов е като на американски писател. Работил е като кофражист, леяр, докер, стомановар, вагрянчик, монтажник, кранист, журналист, писател на свободна практика. Няма завършено средно образование, да не говорим за студентски спомени.След като завършва девети клас с отличие, едва 15-годишен, той се втурва неудържимо да строи социализъма, както правилно го произнасяше другарят Тодор Живков. . Но много наши и чуждестранни талантливи писатели са също без грам студенстване. А при някои от тях и средното им образование е също не пълно, или въобще липсва. И няколко примера за големи писатели без средно образование: Джек Лондон, Максим Горки, Иван Вазов, захари Стоянов.

      Надникнах и в българската Уикипедия. След единайсетгодишно изнурително чакане през 1986 г. излиза първата му поетична книга „Шепа живот” в издателството "Народна младеж". Стихосбирката прави силно впечатление в литературните среди в тоталитарна България.Обаче две години след излизането на стихосбирката Христо Стоянов вече има заповед за принудително изселване от Смолян, където живее до 2006 г.Получава и предложение за екстрадиране от страната във връзка със стихотворението си „Грешникът” , написано срещу тогавашния Първи държавен и Партиен ръководител Тодор Живков. Освен специалните служби, към това стихотворение проявява интерес и големия наш поет и драматург Иван Радоев. Тъкмо на него Христо Стоянов е звънял посред нощите, за да му чете свои стихове.

      Той е автор и на още шест стихосбирки. Според него най-тиражните от тях са „Носталгия по варварите” и „Сбогуване с пейзажа”. Първото му стихотворение „Литературно четене” е отпечатано във високо-престижното литературно списание „Пламък”, когато Христо Стоянов е на осемнайсет години.Негови стихотворения са преведени на английски, руски и унгарски езици.А самият той превежда от виетнамски, руски и сръбски.

      Всъщност, „Скритият живот на една помакиня” е трилогия и включва още две книги – „Рязаният поп” и „Братът”. И трите книги са с твърде трагични завършъци. Тази трилогия за сега е издавана осемнайсет пъти и сред книгите му е абсолютният шампион и по тираж. Но ръкописът на тази свръх-скандална книга седем години (1992-1999) не може да намери своя издател. И когато в края на краищата през лятото на 1999 г. книгата тръгва към очите и ушите на читателите, започват големите неволи на скандалстващия писател. Тогавашният окръжен прокурор на Смолян Георги Крумов образува следствено дело за порнография срещу „Помакинята“ и „Рязаният поп“. Същият прокурор казва на помаците в Смолян: „Държавата е с вас, разкъсайте го!” Тогава те му избиват 32 зъба! Разбиват му и всички прозорци на скромното му „четиристенно” апартаментче. Половин година е нямал право да напуска Смолян, през това време разгневени помаци са го биели, нямало е къде да отиде… Но тъкмо „Скритият живот на една помакиня” си остава най-популярната книга на Христо Стоянов. Моя позната, филолог по образование и журналист по професия, след като прочете на един дъх въпросната книга”, заяви: „Христо Стоянов е велик писател”. Сигурно е така, но поради моята свръх-скромна филологическа подготовка, аз не смея да се произнасям толкова дефинитивно...

      Книгата „Аз, доносчикът” издадена преди десетина години, „е един вид посвещение на Жоро Коритаров”, заявява Христо Стоянов пред Валерия Калчева от В. „Шоу” . В книгата се описват методите за вербовка на информатори от всесилната някога Държавна сигурност. И след нашата среща в читалището на слепите, вечерта, той щеше да бъде събеседник на своя приятел, TV-звездата от близкото минало, Георги Коритаров.

      Със своите шест съпруги, заедно с поетите Пламен Александров (седем брака) и Едвин Сугарев ( с четири брачни половинки), той явно е един от рекордьорите сред българските литератори. Интересно е, защо те не са попаднали в полезрението на Венелин Митев, проучващ тази свръх-любопитна проблематика. Някои от читателите на сп. „Зари” сигурно са чели неговата книга „Големите любови на български поети и писатели” и като мен вероятно също констатират този фрапантен пропуск. А може би любовите на тези тримата не са били достатъчно големи, за да намерят място там...

      Изглежда поради неговото полу-средно образование, аз съм впечатлен от неочакваната му голяма ерудиция. В автобиографичните романи „До Страсбург и назад” и „Глутница за единаци”, претърпели четиринайсет издания, Христо Стоянов цитира Фридрих Ницше и Артур Шопенхауер, позовава се на Жан Жак Русо, Йохан Хьойзинха, Марк Твен, Шарл Бодлер и на Едгар Алън По. Чел е изглежда внимателно и Зигмунд Фройд и Карл Густав Юнг. Като че ли библейското предупреждение „който трупа знания, трупа печал” хич не му е попречило да прочете вагони чужди книги. И за разлика от институционалното обучение, той е чел онова, което му е трябвало, което му е било интересно.

      Христо Стоянов е май единствения съвременен български писател, който се издържа от писане. Половин година си пиша книгите и половин година ги продавам, споделя той в романа си „Глутница за единаци”.. „Сядам да пиша на седми януари, Ивановден, именния ден на моята мама”, отговаря ми по телефона Христо Стоянов. „Тиражите на моите книги е между хиляда и три хиляди”, уточнява Ицо. През тоталитарните времена се смяташе, че само Йордан Радичков и Богомил Райнов също преживяват най-вече с писателстването си. Това може и да е истина, като се има предвид изданията и тиражите на техните книги.

      Както вероятно се разбра от предишния абзац, Христо Стоянов си няма литературен агент, каквато е практиката при повечето писатели в белите, а може би и в не съвсем белите държави. Той си е литературния агент, той е предприемачът, той е пласьорът на книгите си. Въпреки явната поетична одареност, той е с невероятен търговски, да не кажа комерсиален, нюх. В първите дни на февруари се чухме, за да си поръчам две негови книги. Той ме набра по телефона, успокои ме, че и неговия телефон е вивакомски, заговори ме на малко умалително име „Ачо”. И веднага ме предупреди, че книги той не подарява, горещо ми препоръча и трета книга „Глутница за единаци”, която аз, естествено, закупих. По време на писане на тази си статия, му звъннах за да го попитам нещо за книгата му „Аз, доносчикът”. Той веднага ми предложи, да ме снабди и с нея при нашата среща в София. С подходящите надписи от него на трите книги, със звъненето от собствения си телефон, с гальовното обръщение, той показа, че е истински търговец, че умее да ухажва негово величество Клиента. С перфектното си търговско поведение той категорично опровергава мита, че всички съчинители на изящна словесност са непрактични смотаняци. Поетът и журналистът Мартин Карбовски е също едно ярко изключение от този битуващ за творците стереотип. Сещам се и за книгата „Егоист” на Мартин Карбовски, в която авторът й използва твърде нецензурен език, близък до този на Христо Стоянов.

      Въпреки обилния снеговалеж, заличката на читалището на слепите е пълна. На пети март след обяд невиждащи хора от София и Пловдив са дошли за срещата с фамозния творец. Идеята за срещата е моя, но председателят на читалището Спас Карафезов я прегръща от раз, може би защото и той самият е от Габрово. „Роден съм на 20 декември 1956 година в 8 и 10 часа сутринта, 5 кг. и 200 грама, 18 вътрешни шева на мама”, започна Христо Стоянов. „Даже мама ми е казвала, „мама, и понеже в родилната зала нямаше никой, и ти от налягането взе, че изхвръкна, и докторът влезе и те хвана във въздуха. Тъй че с летящ старт съм дошъл. Като върнеш 9 месеца назад се вижда, че съм заченат по време на историческия пленум на ЦК на БКП. Така че някак си исторически съм се вързал с България”. Коренът по майчина линия е от западните покрайнини, коренът на баща ми е от Охридска Македония, продължи нашият гост. Като кореспондент на в. „Новинар” и благодарение на близостта си с смолянския патоанатом д-р Янчо Димитров той се натъква на историята с убийството на новородено от своята майка – 16-годишна ученичка мюсюлманка. Тази жестока случка е послужила за сюжет на най-известния му роман „Скритият живот на една помакиня”. Според Христо Стоянов „при помаците има 13 възродителни процеса, Тодор Живков прави един. Значи, първият е през 1896 година, след това имаме 1905, 1913, 1939 има, 1941, 1945 има възродителни процеси”. „Вие сте утвърден поет, имате седем стихосбирки. Защо зарязвате поезията и наблягате много яко на прозата, на белетристиката?”, питам автора на „порно” четива. „Няма български поет, който след четиридесетата си годишна възраст да е надскочил себе си. Ама няма такъв. Дори Коста Павлов след 40 години не му е сериозната поезия. Моя кум Любо Левчев също след 40-годишната си възраст не прави гениалните си неща. Поезията е някакъв инстинкт за себеизява. Тоест, то е показване, опит да блеснеш пред момичетата. Нали, виж ма, аз нося силните гени.! Поезията е нещо като пауновото оперение в предбрачния период или рогата на елена. Ей го Далчев, един великолепен поет – след 40-годишна възраст прави две или три четиристишия. Той нищо повече не написва. Но той си остава голям поет”. „Сериозно за България” е най-новата книга на този сякаш изумително талантлив автор. Това е „предимно габровска книга, със смешни разкази”, пояснява писателят. Той категорично отрече, че настоящата му съпруга, строга прокурорка, е бивша негова обвинителка, която го отвлича от Смолян и го въдворява във Варна.С нея, пояснява Ичката, се запознава в книжарница, където той раздава автографи. Тя закупува негови книги, получава автографи от автора, и си допадат от раз. Част от публиката, най-вече председателят Карафезов, сякаш беше силно смутена от крайно негативното отношение на Христо Стоянов към Васил Левски. Той и тук се позова на не съвсем ласкавите твърдения за дякона, изказани от карловеца Христо Георгиев и от руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров. Първият пишел за Левски, „че той би заклал баща си за пари”, а вторият – ”чини ми се, че Левски обикаля комитетите и събира пари за харчлък”.

      За чест на Съюза на слепите в България, в неговите фонобиблиотеки скандалният белетрист още преди десет години е представен с книгите си „До Страсбург и назад” и „Глутница за единаци”, и с малко повече късмет и търпение те могат да бъдат поставени в четящите ви устройства. Съюзното студио за говореща книга сега се записват и „Скритият живот на една помакиня”, „Другият В. Левский” и „Аз, доносчикът”. За съжаление, преди февруари тази година във внушителната електронна библиотека към читалището на слепите, разполагаща с почти десет хиляди заглавия, не можеше да се открие нито една книга от Христо Стоянов. Все пак е похвално, че тази свръх-полезна библиотека съвсем от скоро вече предлага книгите му „Скритият живот на една помакиня”, „Глутница за единаци”, „Другият В. Левский”, „Аз, доносчикът” и „Копелето – евангелие от Юда”. И на любопитните читатели, не познаващи прозата на този свръх-провокативен автор, пожелавам на добър час към неговите книги!!!

Начало
Untitled Document