Начало

IN MEMORIAM

И МАРИН СЕ ПРЕСЕЛИ В ПО-ДОБРИЯ СВЯТ

Ангел Сотиров

 

      Двайсетина години той е доста продуктивен дописник на сп. „Зари” от Габрово, Дряново, ПОПОВО и Шумен. Текстовете си подписва с Марин Камбуров. С това име го знаят не само читателите на списанието, но и десетки негови съученици, колеги, приятели и познати. В Шумен, където напоследък живя и работи, е известен като Марин Тодоров. А за многобройните си кореспонденти и приятели от чужбина той е Марин Маринов.

Марин

      През целия си съзнателен живот е и много деен общественик. Поради своето природно добродушие и умереност колегите му го избират от раз за комсомолски секретар, а също и на други обществени постове.В Габрово и Дряново е комсомолски секретар. В това си качество той е много грижовен по отношение на слепите работници, учещи във вечерни гимназии, спомня си с дълбока благодарност Маринка Маринова – негова колежка от онези, доста далечни времена.Внезапната му кончина пък го заварва като няколко мандатен председател на Регионалния контролен съвет на шуменската организация на ССБ.

      Без съмнение, неговото институционално образование не е сякаш особено високо. С цели три класа по-ниско от това на героя от лайпцигския процес и някогашен български премиер Георги Димитров, който има успешно завършен втори прогимназиален клас. Но по пътя на самообучението и Марин постига забелижителна обща култура и винаги прави впечатление на високообразован човек.На компютъра си има на руски и български над 2 хиляди електронни книги (почти колкото библиотеката на един малък град), свидетелства пак Маринка от Горна оряховица. И с тази модерна и доста сложна машинка той започва да работи във възраст, твърде отдалечена от младежката. С помощта на своя послушен и сврхумен компо чете книги, подготвя статии за есперантски и руски списания, общува по скайп, пише писма на български, руски и есперанто.

      Марин е есперантист още от младежките си години. Изкуственият език есперанто изучава сам. След време дори той преподава наученото в курсове за начинаещи в градовете, където живее и работи. Между другото, марин води също доста успешно и курсове по брайлово ограмотяване. На есперанто и руски поддържа оживена кореспонденция с есперантисти предимно от Съветския съюз, Русия и Испания. От време на време посещава форуми на есперантисти у нас и в чужбина.

       Естествено, като много интелектуалци, и Марин е имал повече съпруги, разбира се, не едновременно като мюсюлманин, а последователно – една след друга. Три българки – Гена, Мария и Красимира, и една рускиня – Тамара, са неговите грижовни и предани брачни половинки. От Гена и Красимира има трима сина – Тодор, Николай и Желязко. И още един куриоз, както се случва често при част от хората създаващи изкуство, първата му съпруга е по-възрастна от него със седем години. А пък прослувутата маринова полигамия е провокирала неуморните ССБ-зевзеци да твърдят, че „той във всеки нов град се обзавежда не само с нова работа, нов обществен пост, и непременно, със съвсем нова, новеничка съпруга”.

      „Той е роден на 12 април 1939 г. в село Гецово – на няколко километра от разград. Поради сериозно заболяване, В училището за слепи „Николай Островски (сега „Луи Брайл”, Марин става първокласник, чак когато навършва 15 години и пет месеца. Впрочем, той не е единственото изключение, в класа му е имало ученици по-възрастни и от него. Той е четвърти по успех в класа, по разказите на Киряз Николов. Бил е много любознателен, свирил е на акордеон, пишел стихове, задирял девойките, припомня си Геро (Киряз) – негов съкласник четири години. Иван Димитров, ученик от същото училище, се сеща, че нашият персонаж още в училището съчинява и текстове, които някои вестници печатат. В резултат на голямо любовно разочарование, за да се отдалечи от своята изгора, предпочела друг, Марин напуска любимото школо, само един-два месеца преди да завърши четвърти клас. И за да тушира непоносимите си сърдечни терзания, той се втурва неудържимо към трудови подвизи в наскоро откритото специално производствено предприятие в Габрово. И нещо може би свръхлюбопитно, това предприятие, според твърденията на Иван Илиев (негов управител преди Васил Славов) по изричното разпореждане на тогавашния първи вицепримиер Райко Дамянов е преместено през 1964 г. в малкото полупланинско градче Дряново. Причината е, че някакъв сляп работник му чуква неволно с бастуна черната служебна „Чайка”. Височайшата министерска особа е политзатворник, партизанин, политемигрант в Съветския съюз, интербригадист в Испания. Той е родом от габровското село Гергини и никак, ама никак не е искал като навестява своя роден край „слепци да му се пречкат в краката и да му удрят колата”. Разбира се, с преместването на предприятието и Марин се мести в Дряново. Тъкмо там се запознах с него, защото и аз за кратко бях синеблуз работник на това предприятие. В онези тоталитарни времена дряновското предприятие е съюзния дисцип, в него въдворяваха провинили се слепи работници от останалите ССБ-фабрики.

       На 14 декември м. г. След кратко боледуване и само осем месеца след своя 75-годишен юбилей, Марин се преселва в уж по-добрия свят.

       Погребението се извършва на следващия ден в Шумен. В скромната траурна церемония вземат участие роднини, приятели, съсъдбеници, колеги по работа, съседи. От името на Съюза на слепите в България голям венец поднася инструкторът на шуменската регионална организация Дочка Стоянова.

      Ние, приятелите, съсъдбениците, колегите и съучениците, ще помним винаги Марин със неговия спокоен характер, със забележителната му любознателност и рядко срещана интелигентност.  

 
Начало