Ангел Сотиров - Още веднъж за предимствата на дългия бял бастун

"Държи се като слепец о тояга!" Тази българска поговорка /вероятно такава или подобна има и при другите народи/ показва изключителното значение на тоягата /бастуна/ за невиждащия човек. В тоягата /този протобастун/ слепият се вкопчва веднага след като му се разрешава да живее - векове наред всички недъгави, включително и слепите, са били унищожавани, за да не тежат на групата със своята издръжка! Нека си спомним зловещата пропаст около Тайгета в древна Спарта, където са били хвърляни децата с увреждания...

Посредством тоягата невиждащия проверява до колко е безопасно мястото пред него. Тоягата е "окото" на слепия, или по-точно неговата удължена ръка! Чрез нея той установява наличието на препятствия и пак с нейна помощ /на тоягата/ той ги идентифицира! Основната функция на този инструмент в случая, казано с терминологията на специалната литература, е осезателна. Сиреч, да се опипва и опипом да се разучава настилката и предметите пред движещия се зрително затруднен човек. Стотици години тоягата изпълнява сравнително доста успешно тази своя основна функция - да осезава местата за следващите стъпки на незрящия и да им осигурява безопасност.

През 1930 година французойката Жили Дербемон предлага "тоягите" на слепите да се оцветят в бяло, за да се забелязват по-добре и белия цвят да бъде знак, символ на зрителния дефект. През
следващата 1931 г. кметът на Париж реализира тази идея. Оцветен в бяло, бастунът на слепия придобива и втората си основна функция - символна, да информира другите участници в движението, че ползвателят на бял бастун е с тежко увредено или въобще липсващо зрение.

През 1943 г. в щата Пенсилвания /САЩ/ в една военна болница клиничният психолог Ричард Хувър изобретява дългия бял бастун и трите основни техники за неговото ползване. Неговият инсайд е бил отключен от тежката ситуация в която са се намирали слепите пациенти, принудени да се движат сами от сграда до сграда - болницата е била разположена в гора и в няколко сгради като предпазна мярка срещу евентуални японски бомбардировки.

Повече от две десетилетия педагозите на зрително затруднените от Европа са гледали на изобретението на Хувър като поредната американска щуротия и разбира се, поради това съвсем не са го приемали насериозно. Но за щастие всичко това вече е история, поне на нас така ни се струва и така ни се иска!

С появата на дългия бял бастун.се поставя началото на съвременното обучение в ориентиране и мобилност, заражда се една нова и особено важна рехабилитационна дисциплина с изключително значение за самостоятел-ността на невиждащите във всекидневния бит. Ползването на дългия бял бастун и съответните негови техники е един от
петте начини за физическо придвижване на зрително затруднените в околната среда, и то с голямото предимство, че той осигурява една голяма самостоятелност и независимост. Но за да се използва надежно и ефективно дългият бастун е необходимо определено обучение на неговия ползвател - слепият трябва да овладее основните техники за неговото използване. Това обучение задължително се провежда от специално подготвен за целта инструктор /учител по ориентиране и мобилност/.

Но какво представлява дългият бял бастун? Какви са неговите предимства пред обикновения бял бастун?

Както показва наименованието му, той е по-дълъг от традиционния с около 25 см. Дължината на обикновения бастун е до кръста на ползващия го, а дългият трябва да достига не по-ниско от гръдната кост на невиждащия. Както традиционният, така и дългият бастун може да бъде сгъваем и несгъваем, но особено важно изискване към дългия бастун е той да бъде изработен от по-лек материал.Това е абсолютно необходимо, защото при използването му се получава доста голямо натоварване на китката на ръката.

Дългият бял бастун има две основни функции: осезателна и символна. Но дългият бастун е категорично за предпочитане пред обикновения, понеже:

1. По-голямата му дължина осигурява достатъчно време за адекватна и навременна реакция при среща на препятствие, и по такъв начин се гарантира безопасността на всяка следваща крачка;
2. Специалните техники, прилагани при използването на дългия бастун, предоставят по-обилна и непрекъсната информация за обстановката по маршрута и създават еднаква сигурност на лявата и дясната половина на тялото на неговия ползвател;
3. Гарантира по-голяма сигурност при: слизане от различни стълби, особено при стълбите на транспортни средства /влак автобус и др./;
4.Скоростта на придвижване с дългия бастун е по-голяма, поради неговата по-голяма надеждност, и оттам по-голямата увереност на невиждащия;
5. Начинът на използване и по-голямата му дължина го правят по-забележим в сравнение с обикновения, от другите пешеходци и водачи на превозни средства, сиреч дългият бял бастун е много по-сигнален за околните, от-колкото традиционният.

Някои невиждащи неоснователно се опасяват, че по-голямата дължина на този бастун се явява пречка при движението на другите пешеходци, които ще се спъват в него и ще негодуват от това. Повече от 20 години аз самият се движа с дълъг бастун и категорично твърдя, че това не е вярно. На пръв поглед наистина може да се предполага, че вероятността да бъдат спъвани другите пешеходци при използването на дълъг бастун е много по-голяма, отколкото при обикновения. Но, първо, по-голямата дължина, и най-вече начинът на използване на дългия бастун го правят по-забележим за другите хора и, второ, когато ползващият дълъг бастун попадне на много оживено място, спокойно може да скъси дължината му, като го хване по- ниско, а също и намали дъгата, която извършва посредством него.

И още нещо много важно - и дългият, и традиционният бял бастун не са за подпиране, а посредством тях, както казахме по-горе, ползващите проверяват и обследват настилката и предметите пред тях. Бастуните за подпиране се използват от лица с увреждания в опорно-двигателния апарат и те отговарят на съвсем други изисквания. Обикновено те не са оцветени в бяло, те са доста по-къси
/за да може човек да се подпира/, доста по-тежки и с не особено удобни дръжки за използване като осе-зателно средство.Разбира се, ако сле-пия има и увреждания в опорно-двигателния апарат, той тогава трябва да ползва два бастуна - и бастун за подпиране, и бастун за осезаване. Естествено необходимо е и съответното обучение за едновременното ползване на двата бастуна .

Озаглавих моето изложение "Още веднъж за предимствата на дългия бял бастун", защото преди деветнадесет години пак на страниците на сп."3ари" аз обосновавах неговите несъмнени предимства / сп."3ари", "За и против дългия бастун", 1981, кн.5/. Сегашният повод е проявения доста силен интерес на българските слепи през последните няколко години към бастуните за подпиране. Сякаш е малко тъжно, че 70 години след идеята на Жили Дербемон и 57 години след изобретението на Ричард Хувър и няколко десетилетия след Резолюцията за белия бастун на Световния съвет за благополучие на слепите една не малка част невиждащи в България, и то не на преклонна възраст, отхвърлят белия осезателен бастун.Защо? Какви са причините и къде да ги търсим? Липсата на качествени дълги бастуни родно производство ли е главната причина за това отдръпване на част от българските слепи въобще от белия бастун?

Наистина дългите бастуни все още липсват на нашия пазар, и ако ги има все нещо не им достига за да ги квалифицираме като добри. Пред-лаганите напоследък сгъваеми бастуни са доста тежки, а несгъваемите като тегло са определено добри,но едните и другите са с твърди и хлъзгави дръжки, недостатъчно високи - липсват бастуни с размери над 130 см. Явно не е казано достатъчно ясно на производителя, че са необходими и бастуни с по-голяма височина - 135 и 140 см и с по-добри дръжки. Забравя се, че през последните десетилетия българинът също се е издължил - и гони височините 180-190 см. Напомняме, че преди да се поръчат бастуни, представените образци от производителя трябва много прецизно да се тестират. В тази насока все още за съжаление не се използва достатъчно експертния потенциал на нашия център. Може би дори е целесъобразно, предвид свитото търсене на дълги бастуни у нас и затрудненията при тяхното производство да се мисли за евентуалния им внос от чужбина. Защото не е нормално години наред да липсват дълги бастуни на българския пазар, а девет рехабилитационни центъра /един интернатен и осем дневни/ и две специални училища да обучават "под пълна пара" невиждащите как да ги използват. Но сме твърде склонни да смятаме, че хроничната липса на качествени дълги бастуни /сгъваеми и несгъваеми/ надали е главна причина за резервираността към тях.

И накрая, в един по-общ и самокритичен план, сякаш трябва да признаем, че причините за това вероятно могат да се търсят в работата на организациите на и за слепи у нас . Тези организации изглежда все още са определено длъжници на невиждащите, които ползват бели бастуни.

Сп. "Зари", 2000, брой 4