Начало

Ангел Сотиров

НЕГОВ СПЕЦИАЛИТЕТ СА ИНОВАЦИИТЕ!

 

 

      Да, срам ме е, сякаш малко ме е срам. Но неговата управленска импулсивност и хаотичност години наред отключваше у мен пориви на сериен убиец. Искаше ми се да го убия, и то многократно, възможно по най-жесток начин. Моята свръхагресия към него се тушираше в голяма степен от ГДР-ския транквилизатор „Рудотел”, който колегата Асен Стоянов предвидливо и несвидливо ни раздаваше на мен и на колежката Велика Брантнер. Разбира се, че не съм бил никак прав. Забравил бях, че на по-талантливите хора и недостатъците са по-едрички. И в никакъв случай моят тогавашен шеф може да е отговорен, че на някого сензорните и емоционални прагове са твърде ниски, възгледите му за управленска технология – по-различни. А може би моето тогавашно отношение към него е резултат просто на темпераментова свръхнесъвместимост… Или пък мои младежки пориви за мерене на управленски потенции...

      Не помнех също, че „талантът е като зъбобол, едностранно издуване”, както казваше моя университетски преподавател проф. Кирил Василев. Изобилната надареност е наистина също вид аберация, изкривяване, отклонение, някаква ненормалност. Творците са сякаш задължително силно емоционални, твърде спонтанни и артистично разпиляни. Но нали хаосът е предпоставката за творчество. Тъкмо хаосът сигурно, казано метафорично, отпушва у Спас Карафезов и оня непрестанно бликащ гейзер от иновации. Но съдбата на новаторите и първопроходците не е от най-щастливите. Обичайно тях не ги вземат на сериозно, присмиват им се, смятат ги за ексцентрични, дори за побъркани.

      Познавам Спас Карафезов почти от половин век. През 1967 година, когато беше юрисконсулт в ПП „Успех” – София, получих негова експресна юридическа консултация съвсем безвъзмездно по един мой пенсионен проблем. Дори забравих да му направя някакъв малък подарък… Времената тогава не бяха никак комерсиални. А може и да се дължи на моята интелектуална разсеяност или селска стиснатост… След време, както се подразбира от началото на този текст, имах възможността да работя и в неговия екип на зам-председател на ССБ цели шест години и седем месеца.  

      Благодарение на спасителското си име най-вече, а също и на други качества, през 1992 година, съвсем в началото на прехода от тоталитарно към нормално общество, на него се пада тежката и почти непосилна мисия да спасява читалището на слепите. С тази нелека задача Спас Карафезов се справя брилянтно. В читалището на слепите той осъществява дългогодишната си мечта да е пръв ръководител в институцията, да няма никакви началници над себе си. Тук аристократичният габровец изглежда изцяло разгъва своя управленски потенциал и амбиции, показа перфектно на какво е способен, когато не трябва всяка своя управленска стъпка да съгласува с председателите Иван Илиев, Тодор Шошев, Янаки Градев, с първите зам-председатели Константин Гайдаров и Владимир Радулов. Писнало му беше сякаш 12 години и 5 месеца да бъде втория, на моменти дори третия човек (цели 4 години) в сесебейската йерархия. Наистина за малко той оглавява Беговия клуб „Ахил”, който е част от веригата спортни клубове за хора с увреждания с централа в Ню Йорк. Но времето на това негово председателстване е твърде кратко и може би съвсем недостатъчно за да изяви напълно и там своите мениджърски потенции. Със своите 22 години председателски стаж Спас Карафезов вече е абсолютен шампион сред всички досегашни председатели на читалището на слепите. Той изпреварва с цели четири години дори и Кирил Костов, но все още е много, много далеч от Гинес рекорда на Васил Панев от Съюза на глухите в България, който на 11 юни т. г. навърши изумителните 49 години председателстване. Разбира се, председателят Карафезов през тези две десетилетия вече си издигна не един, като поета, а цели три неръкотворни паметника – електронната библиотека с нейните почти девет хиляди заглавия, разширението на читалищната материална база с 35процента и асансьорът, за който той воюва самоотвержено и почти пожертвувателно повече от 11 години. И още две емблематични негови постижения: в читалището работят 17 души, двойно повече отколкото в централата на ССБ,и то 14 от тях са с тежко нарушено зрение; почти 60 процентовото присъствие на млади хора в читалищното ръководство е другата знакова характеристика на неговия мениджмънт. Вероятно, и най-предубедените към него хора, и най-настървените критикари на неговото председателстване надали ще могат с ръка на сърце да отрекат тези мои твърдения. Дори заклетите карафезофоби (но не вярвам да има такива, трябва да признаят изумителните му кумуникативни умения да размеква банкерски сърца, да отключва спонсорски и кредитни пориви у различни институции и организации.

      Но по-зрелите поколения зрително затруднени хора, тези над 50-60 години, вероятно добре си спомнят Спас Карафезов и като заместник-председател на Съюза на слепите в България. Повече от 16 години той ръководи неподражаемо организационния, културния и спортен живот на това сдружение. Зам-председателят Спас Карафезов впечатлява силно със своята непринуденост и емоционалност, със своята неизчерпаема енергия към нови начинания, сигурно също и със странностите си. Благодарение на него десетки българи с тежко нарушено зрение, дори и тотално слепи, стъпват на ски, други пък за първи път яхват коне. Стотици ученици и студенти трябва да са му признателни за учебната литература, която по неговото зампредседателстване ускорено се издава на аудиокасети и на брайлов шрифт. Още през началните месеци на първия си мандат той разтваря широко вратите на българските университети за младежите със зрителни проблеми. Невиждащите масажисти може би са забравили, а по-младите въобще не знаят, че зам-председателят Спас Карафезов извоюва професията масажист да стане достъпна и за българските слепи и слабовиждащи, и една малка част от тях професионално да се измъкнат от черните оазиси на специалните сесебейски предприятия, както доста сполучливо ги определя доц. Д-р Иван Ганев.Съвсем малко хора вече помнят, че собствеността на ССБ върху огромната сграда, струваща милиони лева, в която сега се намира Централата на това сдружение, е уредена от Спас Карафезов. Той има също много сериозен принос и за построяване на варненското училище за слепи „проф. д-р Иван Шишманов”.

      И аз също съм сред тези хиляди невиждащи хора, които са силно благодарни на Спас Карафезов за много неща. Особено съм му признателен за електронната библиотека към читалището на слепите. Всеки миг от денонощието съвсем безплатно мога да си дръпна едно или няколко от нейните девет хиляди заглавия. С дълбока благодарност си спомням и ски-курсовете на Мальовица, които по негова инициатива се организираха през 80-те години на миналия век. И аз, тотално сляпото селско момче от тракийската низина, никога дотогава не виждало ски-екипировка дори и през плет, можех да се наслаждавам на ски спусканията в Рила като другите хора с нормално зрение. Разбира се, винаги с виждащ опитен придружител-скиор пред себе си, който като звуков маяк ме насочва, и при нужда ме уведомява за завои и евентуални опасности.

      Като ръководител Спас Карафезов съм запомнил и с неговата голяма човечност, рядка толерантност и забележителна неотмъстителност. Не мога да забравя също, че той и тогава имаше сериозни проблеми с пространствената ориентация, може би резултат на вирусния менингит, или пък на едностранната си глухота, най-вероятно и на двете. Непрекъснато правеше настойчиви и отчайващо безуспешни опити да напуска кабинета си през прозорците, или през библиотечните шкафове. За сегашните му съекипници от любимото на много зрително ощетени читалище, г-н Карафезов е „изумителният патриарх”, „нашият любим тати”, колоритният чичо Скрудж”. Негови приятели, признава си спас Карафезов в едно от най-добрите си есета, пък го „определят като красиво луд”. „Навярно са близо до истината”, продължава да се изповядва талантливият есеист.

      През последните десетина месеца с изненада установих, че Спас Карафезов е доста докачлив, да не кажа дори свръхсръдлив. Тази негова повишена ранимост произтичала от зодиакалния знак. Само преди ден и аз разбрах, че раците били свръхраними. Но тази сензитивност изглежда се дължи също и на неговото двойно сензорно увреждане. Изострената чувствителност и свръхуязвимост според експертите от „Сенс интернешенъл” се определя от глухослепотата. Тези специалисти от Великобритания дебело подчертават, че глухослепотата създава не два, както може да се очаква, а четири пъти повече затруднения отколкото слепотата. А пък мой таен литературен съветник смята, че свръхобидчивостта на Спас Карафезов се отключва след смъртта на съпругата му Венци – негов надежден психотерапевт...

      Твърди се не без сериозни основания, че у всеки от нас дреме не само поетът, но и детето. Понякога, да не кажа почти винаги, спас Карафезов е едно възторжено дете, голямо и непораснало лъчезарно дете, което непрекъснато прави някакви гафове. Но световно известният индийски духовен учител и философ Ошо твърди, че „грешките са неотменни спътници на творчеството”. А за проф. Леон Митрани, преподавателят ми по психокибернетика, „творчеството е да направиш нещо грешно, нещо сбъркано според другите”И творецът Спас Карафезов не се страхува да греши. Но сякаш поради неговото детско излъчване всеки, или почти всеки, всичко великодушно му прощава. И въпреки привидната своя управленска хаотичност и перманентната си еуфория, не зная друг човек у нас, който да е направил толкова много за българските зрително увредени хора. Като че ли и за него важи с пълна сила крилатата фраза на Иван Вазов, „Лудите, лудите – те да са живи!”… И почти същото казва и британският драматург и писател Джордж Бърнард Шоу твърдейки, че точно неразумният човек променя света, че всеки прогрес се дължи тъкмо на неразумния човек!!!

      Неуморното и неспокойно перо на Спас Карафезов е дало живот на стотици текстове – статии, очерци, есета,спомени. Част от тях, разбира се, най-стойностните, са намерили място в книгата му с чудесното заглавие „Сърцето вижда” (2007). По свръхнастойчивите препоръки на Мира Попова и на Йордан Йосифов - Адмиралът чета и препрочитам текстове от нейната трета част „Опити за есета и спомени” и усещам, признавам си с известно неудобство, че ме обзема не само определена естетическа наслада и възхищение, но и сякаш не съвсем бяла завист.Спас Михалич, така се обръщахме към него в кръжока по руски, наистина си пише тук направо като истински писател. Оказа се, че въпреки нашето полувековно познанство, аз не знаех през какви перипетии той е преминал, за да запише право в софийския университет, не съм подозирал въобще за неговите писателски дарби и постижения. Умелото боравене с изящната словесност при Спас се обуславя най-вероятно и от художническата одареност, която се проявява още в неговото детство и юношество. В прогимназията е рисувал заедно със склупторката Ива Хаджиева и с Христо Явашев –световно известният художник и майстор на опаковките. Спас Карафезов е автор и на още една книга, пак с много хубаво наименование – „Светлината на книгите” (2014). С нея той прави сериозен опит да отрази историческото развитие на Националното читалище на слепите „Луи Брайл 1928”. С тази си не малка съчинителска продукция Спас Карафезов несъмнено доказа на някои силно предубедени към него СeСeБе академици, че и той е вече безпроблемен интелектуалец.

      Изглежда трябва непременно да отбележа, че освен активен сътрудник, Спас Карафезов двайсетина години е член на редакционната колегия на сп. „Зари”. Той дори 31 месеца (1988-1990) е и негов главен редактор. Но през бурната 1990 година, на 29 януари (само четири дни след негативния вот за Иван Крумов), работещите в списанието изключително нахъсано му спрятат вот на недоверие. Причината за този вот бе факта, че още учещия занаята главен редактор, съвсем наивно и свръхдоверчиво, надали от ламтеж за повече власт, се нагърбва с нови два служебни ангажимента – заместник-председател на Съюза на слепите в България и ръководител на неговата производствено-стопанска дейност. И тогава силно разгневени, всички до един от редакцията, с изключение на въздържалата се Мира Попова, с вота си „уволняват” безапелационно своя силно одарен, но и доста спонтанен шеф. И доказаният демократ Спас Карафезов позвънява от зам. председателския си кабинет на своя бунтовен екип и заявява: „Аз ще уважа вашето решение”.

      Почти през същия период, Спас Карафезов редактира и Бюлетина на Европейския регионален комитет на световния съвет за благополучие на слепите. Седалището на този регионален комитет е в софия, защото негов генерален секретар от 1987 г. до 1990 е председателят на съюза на слепите В България Янаки Градев. Бюлетинът се издава на четири езика и в плоскопечатна, брайлова и в говореща версия.

      Може би е правило, че почти до всеки успял мъж стои жена-вдъхновителка. Повече от четири десетилетия плътно до Спас Карафезов стои прекрасната му втора съпруга Венцислава Свещарова. Тя му е здрава опора и мъдър съветник, отзивчив шофьор и оправна домакиня, неуморен и добронамерен негов цивилизатор. Всеизвестно е може би, че определящо за сексуалното привличане, а също и за здравото приятелство, е „принципа на допълването”. Там се корени и тази непоклатимост и плодотворност на техния 45-годишен брак. В брилянтното си есе „Вместо изповед” Спас подчертава, че съпругата му Венци запълва със своя интелект и доброто си сърце празнотите на неговия характер и възпитание. Именно на нея, в изблик на еуфорична откровеност, веднъж споделих за честите ми криминални пориви към любимия й съпруг. А тя смеейки се, ми отговори: „И аз, и аз Ангеле, съм ги имала”. И за по-любопитните представители на читателската аудитория ще отбележа, че Венци и Спас са отгледали син Любомир и дъщеря Искра, от които имат двама внука. И за малко да пропусна, като истински интелектуалец, Спас има два брака. От първата му съпруга Радост Бояджиева, преподавател по руски език, той има син Светозар и още две внучета.

      И все още Спас Карафезов активно се занимава със спорт. На млади години е поливалентен спортист – шахматист, гребец на Ял 6, лекоатлет и и плувец, на по-зряла възраст – изявен маратонец и отявлен турист. Той е първият тотално сляп спортист преплувал река Дунав още през далечната 1962-а година. И завоювания медал от тази водна надпревара невиждащият плувец след време ще подари на акад. Петко Стайнов при едно семейно гостуване у именития наш композитор. Вероятно венец на неговите спортни занимания е участието му в нюйоркския маратон за инвалиди през 1994 година. Той е голям почитател на пешеходния туризъм. В хубави дни и сега може да го срещнете по Витоша, придружаван от приятели или от дъщеря му. До началото на 80-те години на миналия век е покорявал цели три пъти връх Мусала.

      И още едно, като че ли най-любимото хоби на моя персонаж – срещи с държавните глави на България. Няма друг сесебе- или читалищен деец с толкова много рандевута с българските президенти: с Тодор Живков и със Симеон II – само по една; С Желю Желев – две; с Георги Първанов – четири; и със сегашния призидент – среща и половина. Среща и половина, защото броим за половин среща, плануваното посещение на президента Росен Плевнелиев, което не се осъществява на 21 май 2013 година, когато се провежда нарочно тържество по случай 85-годишнината от учредяването на Читалището на слепите В България. За лош късмет на Спас, и на читалището, разбира се, президентът Плевнелиев трябва да присъства на друг по-важен форум – стартирането на наскоро избрания български парламент.

      Спас Михайлов Карафезов е роден в българския Манчестър. Родителите му са обикновени трудови хора, както той сам ги определя. Спас се обучава в Техникум по текстил и мечтае да „следва химия” в чужбина. Но съдбата има съвсем други планове за него. Една година преди спас да завърши техникума, така се наричаха тогава професионалните гимназии, той заболява от вирусен менингит, в резултат на който губи изцяло зрението на двете си очи и слуха на дясното си ухо. И въпреки тежкото си двойно сензорно увреждане, той продължава обучението си в прочутата Априловска гимназия, отначало като частен ученик, а последния единайсети клас завършва като редовен ученик. Удължава обучението с цяла година, като напуска техникума по текстил, за да може да кандидатства в софийския университет по специалността Право. В онези времена завършилите професионални гимназии, нямат право да кандидатстват за студенти по хуманитарни специалности. И вместо инженер-химик завършил в странство, неумолимата орис отрежда на Спас Карафезов в началото да бъде скромен юрисконсулт в малко специално предприятие за слепи, впоследствие като щедра компенсация тя му помага да стане многолетен мениджър, утвърден журналист и доказал се самороден писател. За съжаление, неговата дълбоко лелеяна мечта за научно-преподавателска кариера в областта на правото не се случва, но неговите жизнени постижения, аз съм дълбоко убеден, не са изобщо по-малки от тези на професорите. Сигурно има десетки български професори с по-малко публикации от него, по-малко цитирани, по-малко известни и с по-малко реализирани идеи. Най-вероятно като свръхкомпенсация на тежкото двойно сензорно увреждане (слепота и глухота) е този постоянен неистов устрем у Спас Карафезов към високи властови позиции, към себедоказване, към себеутвърждаване. Това са ползите от сензорните и физическите увреждания според създателя на индивидуалната психология великия австрийски психиатър от еврейски произход Алфред Адлер, тема, която и самия Спас Карафезов се опитва да разработва като лектор пред Седемдесетия световен конгрес на слепите есперантисти през 2004 година в Белград.

       На шестия ден от седмия месец г-н Спас Карафезов навърши 80 години. Да му благодарим за всичко добро, което е направил и прави за хората с тежко нарушено зрение! Да му пожелаем и през новото десетилетие досегашния чудовищен работохолизъм, и разбира се, добро здраве и креативно дълголетие!

Пловдив, 2014 г.

Ангел Сотиров

снимки: Николай Троянов

 

Начало
Untitled Document