Начало

Ангел Сотиров

МЕТАМОРФОЗИТЕ НА ТАЧКАТА

 

      Независимо от емблематичното си име, съучениците му набързо го преименуват в Тачка, защото им се сторило, че като физика много прилича на един от героите в повестта „Жетварят” на Йордан Йовков, която им чете възпитателят. В училището за слепи „Николай Островски” (сега „Луи Брайл”), той попада през 1956 година, където завършва шести и седми клас, и накрая, т. нар. профклас. Това училище освен Велик Атанасов, е произвело и още няколко изтъкнати съюзни обществени и стопански дейци като Георги Митев, Димо Тотев и д-р Петър Стайков. Доколкото ми е известно, негова висококачествена продукция са също и математичката д-р Пенка Василева, композиторът и диригентът Георги Холянов, поетът и театралът Владислав Кацарски. И макар по-младо с цели 40 години от първото българско училище за слепи, изброяването на производствените успехи на това училище може да се продължи с още десетки имена, но аз посочих само тези за които успях да се сетя в момента.

Велик Атанасов

      Костадин Дечев добре си спомня с какво въодушевление той самият и Виктор Георгиев са пренасяли с количка морски пясък за училищния трап по дълъг скок. Този трап е използван и от учениците от другото варненско училище за слепи, където вече учи и свръх пъргавият юноша от Козарско. И една пикантерия – въпросният трап, дълъг почти 4 метра се оказва малко късичък за Тачката, който от раз го прескача. За съжаление, въпреки големия ентусиазъм, с който през 1957-1958 г. се готвят учениците от двете училища за деца с нарушено зрение за предстоящата международна спортна спартакиада за слепи в Москва, български представители не успяват да вземат участие в нея, изглежда поради липса на финансови средства..

      Той е многобоеца на пловдивския районен съвет в Първата общосъюзна спартакиада, проведена във Варна в началото на юли 1962 г. и се състезава по четири спортни дисциплини: дълъг скок, тласкане на гюлле, хвърляне на граната и катерене по върлина. След време Велик ще се утвърди за цели три десетилетия като поливалентен спортист: Скакач на дълъг, висок и троен скок; бегач на 400 и 800 метрови дистанции; плувец; гребец на втора „моторна” банка в „Ял 6”, шахматист от съюзния представителен отбор, запален турист, един от най-добрите български състезатели по ски-бягания и представляващ България няколкократно в Норвегия на тези снежни надпревари.

      Като Янаки Градев и той не е завършил никаква школа по мениджмънт. Не е дори и отличен ученик като Димитър Парапанов и Михаил Кърлин. Не е вземал по два-три класа за една учебна година като Петър Стайков. Напротив, напротив, както казва поетът. Неговите гимназиални спомени са сякаш от рехави по-рехави, защото учи в тогавашните ПУЦ (Професионален учебен център). В тези учебни заведения, създадени специално за синьоблузата работническа класа, акцентът е силно върху професионалната подготовка за сметка на общообразователната, както подчертава и самото им наименование. Цялото обучение продължава само две учебни години и въпреки своята свръх краткост, то се признава за средно образование. Но гимназиалните и студентките спомени не са изглежда особено решаващи при формирането на някои политици и предприемачи. Да припомня на любезните читатели, че японският бизнесмен, политик, за две години дори и министър-председател, Какуей Танака е без грам гимназиални спомени, завършил е само основно образование. Сещам се също и за Стив Джобс и за Бил Гейтс, които нямат също завършено висше образование. И сигурно не е случайно, че книгата на книгите – Библията, по-специално Еклесиаст, глава първа, стих 18, изречение второ ни предупреждава твърде категорично: „Който трупа знание, трупа печал”...

      За неговия колоритен съкласник, Минко Пенев, добре познат на по-зрелите зрително затруднени от Варна и Пловдив, Тачката е сред четиримата най-добри кошничари с тежко увредено зрение. Останалите трима са Димо Делийски, Бойчо Радев и Йовко Димитров. Тази класация е за периода от края на 50-те години до средата на 60-те години на миналия век, с която не е съвсем съгласен Димо Тотев. И една любопитна подробност, споделена под секрет от съпругата на Велик ‐ Олга. Отначало нейния любим не бил никак очарован от кошничарския занаят. Велик твърде категорично заявява на своя учител по кошничарство Борис Арнаудов, че той „никога няма да упражнява този цигански занаят”, който в неговия роден край се практикува само от най-мургавите му земляци. Но след време , той ще бъде почти за цяло десетилетие най-добрия кошничар в пловдивското предприятие на слепите, по-добър дори и от циганските си виждащи колеги от село Караджалово.

      Неговата съкласничка Ганка Мирчева с дълбока благодарност си спомня, как Тачката й помагал по кошничарство и по история. А тя се реванширала щедро, като го консултирала отзивчиво по математика, учебен предмет по който той май е имал някакви малки затруднения, но в резултат на ганкината помощ Велик започва да получава отлични оценки.

      Киряз Николов Геро, друг съученик на Тачката, е силно впечатлен от рецитаторските потенции на новия си съученик. Велик всяка вечер ги изумявал и, разбира се, забавлявал с представянето наизуст на поетичните творби на именити български творци, като се започне от Христо Ботев и Гео Милев и се стигне до Пеньо Пенев и Дамян Дамянов. Това поетично шоу се провеждало в спалното помещение на третия етаж на ул. Асен Златаров 41. Сред слушателите са и изявените училищни поети Дамян Методиев и Марин Камбуров. Пак по спомени на Киряз, Тези последните са се състезавали, кой от двамата ще напише по-добра поема за чаровната си съученичка Сашка, по която въздишали почти всички по-големи момчета от цялото училище. Загубилият надпреварата трябвало да се раздели с училището. И Марин го напуска...

      Авторът на настоящето изложение, без да е негов съученик, също може да свидетелства за изумителната хипермнезия на Велик. В началото на 60-те години на миналия век започнах да преподавам есперанто на моя прекалено пигментиран приятел. Аз също бях силно изненадан от изключително високата му обучаемост, и най-вече от неговите свръхпаметови възможности. Корелатива, който обикновено се взема за три-четири урока, велик го усвои с лекота само за петнайсетина минути. Ботевото стихотворение „Хаджи Димитър”, той наизусти за нула време. И след почти половин век, при едно наше поредно гостуване в македонския град Прилеп,великия мой ученик успя да изрецитира на есперанто част от него пред слисаната македоно-българска аудитория. И още един куриоз от тези литературни турнета в Македония. Нашият регионален председател със своя поетична загадка силно затрудни самонадеяната група на пловдивските невиждащи стихотворци. Въпреки своя академизъм, вагоните прочетена мерена реч, в края на краищата поетите вдигнаха бялото знаме и той им разкри автора и заглавието на творбата.

      Подобно на Владимир Радулов и той е с доста прозвища. Освен ученическото Тачка, в синеблузия бачкаторски период Велик е наименуван юнга, Раджеб, Агоп Дончиян, Лидерът и Капитанът, а през последните години на управленския му цикъл – Доайенът. Юнга, поради пребиваването си в едно от училищата за слепи, получили след разформироването на средното морско училище „Адмирал Павел Нахимов” моряшките униформи на неговите възпитаници. И по-големите слепи ученици в това моряшко облекло се преживяват като матроси, или поне като юнги. Затова и работещите в пловдивския „Успех” наричат учениците от училищата за слепи „юнкери” или „юнги”.Раджеб, поради мургавината на кожата, Агоп, заради арменското си самохвалство, Дончиян, защото бай Дончо Дончев, автор само на прекрасни дъщери (цели четири принцеси) го беше „осиновил, за да си има и той най-накрая една мъжка рожба, и то каква!!!. Лидерът, защото наистина той лидерстваше в много сфери: професионална, спортна, купонджийска, обществена. Капитанът, той беше капитан на представителните отбори по лека атлетика, плуване, шахмат, гребане на Ял-6 ( а може и на други някакви спортни формации) на пловдивския районен съвет, Доайенът – уж според Стефан Данчев бил най-възрастния член в сесебейското-Общо събрание. Дълго време и аз самият поради мюсюлманското му никнаме, неговото тъмнокожие и високите му кошничарски постижения, го смятах за турско езичен ром. Това ми се струваше съвсем правдоподобно поради битуващата в България митология, че 90 % от нашите затворници са индобългари, а всеки втори член на Съюза на слепите е уж с цигански произход. Наложи ми се дори да посетя родното му село и на терен да проучвам неговата етническа принадлежност. Там установих съвсем категорично, че Велик Атанасов е етнически българин. Не съвсем светлия цвят и оскъдния си ръст той дължи на майка си - мургава и дребна женица. Брат му Ангел е със светла кожа, с нормален ръст и също спортна натура –утвърден състезател във футболния отбор на село Козарско. Оказа се, че в това село дори си нямат свои, местни индобългари, само едно циганско семейство-пришелец, дошло да живее тук от друго пазарджишко село.И още един любопитен щрих. Респектирани изглежда от неговата поливалентна одареност, и по-младите, и по-възрастните от него, се обръщат към ”козарската гордост бате Велик”, впоследствие „бай Велик”, каквото беше и обръщението към неговия знаменит осиновител. И за малко да забравя, именитият козарчанин е истински кумир на зрително увредената ромска общност в пловдивския „Успех”, която го провъзгласи супер категорично за свой пожизнен вожд.

      Отдавна аз съм горещ привърженик на теорията, че характера и постиженията на човека в голяма степен се определят и от името, от значението и пожеланието, което се съдържат в него. И ето ви набързо два ярки примера в подкрепа на моето твърдение: Ако Васил (царствен) е с името Пройчо или Тройчо, надали щеше да царства почти безпроблемно повече от 15 години в любимия съюз. Ако Спас бяха наименували Койчо или Дойчо, или пък с друго не особено знаково име, нямаше може би цели 22 години неизтощимо и пожертвувателно да спасява любимото читалище на слепите. И при нашия тъмнолик герой, съдбата обзавеждайки го с това знаково име Велик, тя му гарантира сякаш високи постижения в почти всички негови занимания. С това си супер индикативно име той изглежда е обречен да бъде успешен, да първенстува безапелационно в по-горе изброените области. И като че ли без особени усилия и напъни от негова страна… Споделяйки с вас тези мои умозаключения и оценки, сякаш и мен ме обзема не съвсем бяла завист към хората с имена, осигуряващи им високи постижения и престижни позиции...

      И в края на опита ми за очерк, да споделя и още нещо, което ме е огорчавало многократно.Вероятно заради благия и лъчезарен характер, гъстата коса, а може би и поради ниския ръст на моя приятел, често са ме питали, с колко години е по-млад от мен – с пет или десет. А аз съм по-младия, и то с цели 57 месеца и 3 седмици… Все пак, има едно нещо което донякъде компенсира неговата младоликост и успешност, и ме кефи доста. Твърде често жители на близката до предприятието ромска махала, смятайки го за съплеменник, го заговарят най-приятелски на турски или ромски. За тези весели случки съм своевременно и надлежно осведомяван от неговата най-дясна управленска ръка в предприятието Кольо Митев

      Зад привидно добродушния си и комуникативен характер се таи боек и бунтовен дух на Велик. Сещам се за неговото активно участие в една стачка на пловдивските спортисти с нарушено зрение в средата на 60-те години на миналия век в защита на нашия тренер Франц Станев. Въпреки огромния натиск, заплахата за уволнение, той не предаде нашата спортна чета от протестиращи, не стана стачкоизменник.

      И още един любопитен факт. Преди трийсетина години моята по-малка дъщеричка Неда, бидейки тогава едва на седем-осем години, изглежда надушваше значимите дела на които е обречен Велик. И въпреки скромния му наполеоновски ръст, тя винаги се обръщаше към него „чичо Велики”. А знае се, че именно у малките деца интуицията работи на твърде високи обороти.

      Сесебе-йерархичната стълбица той катери стъпало по стъпало, почти като японец. Първо е избран през март 1979 г. за платен заводски председател, а от девети ноември 1989 година и до ден днешен е несменяем регионален председател. От първи август 1999 година е и управител на пловдивското съюзно предприятие. Преди четири години неспокойният и енергичен Георги Генов прави сериозен опит да разтовари колегата си от тегобите му на регионален председател, предостатъчни му били неволите като управител. За съжаление, на този доста добронамерен почин откликват едва трима по-млади пълномощника от 88-те присъствали на конференцията. А над 50 души от тях са му обещали подкрепа на твърде алтруистичната инициатива... И регионалният ни председател продължава да изнемогва от своята управленска претовареност.

      Повече от половин век плътно до него е съпругата му Олга Захариева. Тя изглежда е негова вечна балансьорка и безпощаден критик, таен добронамерен съветник и явна неуморна, почти безвъзмездна секретарка. Нейната кожа, естествено, е свръх бяла, като на скандинавка, за да неутрализира успешно супер тена на своя любим.

      Съвсем наскоро, на 12 октомври, великият Велик ще навърши една почти достолепна възраст. По случай този 75-годишен юбилей да поздравим нашият председател, колега, съсъдбеник, приятел, съученик и съкласник. Да му пожелаем добро здраве, по-нататъшни спорни управленски и релаксиращи занимания!!!

Начало
Untitled Document