Начало

Ангел Сотиров

НАПУСНА НИ ПРЕЗ МАЙ 1975

      

      Все още сред нас се срещат хора, които познават лично този забележителен човек. Той ни впечатляваше силно със своята харизма, с дълбокия си глас, с ораторските си дарби. И разбира се, най-вече със своята изумителна комуникативност.

Христо Белобрадов

      И към него, както и към доста хора, имам прегрешения, да не кажа грехове. Ще спомена най-сериозното от тях, разбира се, от моя гледна точка. Като секретар на комсомола в предприятието, аз бях член на неговия дирекционен съвет. И в това си качество, на негово заседание, без да ми мигне окото, аз квалифицирам по някакъв повод директора Белобрадов като „корумпиран демагог”. Големият майтап, или по-точно може би голямата трагедия е печалния факт, че аз тогава не знаех значението на епитета „корумпиран”. Но тази характеристика за шефа бях чул от Ангел Тодоров, беше ми допаднала от раз и веднага я бях взел на въоръжение. Даскал Тодоров учителстваше в едно от училищата за слепи, и изглежда е бил за мен несъмнен авторитет по онова време. Сега вече имам силното подозрение, че и моят адаш не е бил много наясно какво означава корумпиран. Вероятно е искал да каже „съвършен, печен демагог”. Но за да впечатли простите кошничарчета Коста Кованджиев и Ангел Сотиров е използвал чуждицата корумпиран. А бай Христо, така фамилиарно се обръщаха към директора някои по-възрастни от нас кошничари, сигурно е демагогствал чат-пат, но никога не съм чувал тогава и по-късно да е откликвал на корупционен натиск, да се е забърквал в някакви корупционни афери. И след години, когато разбрах значението на термина корупция, бях обзет от неизмерим срам поради моето невежество, поради безпардонната ми агресивност. Тази случка е един от моите големи резили и тя непременно ще заеме своето подобаващо място в евентуалната ми изповедна книга „Резилите на Ангел Сотиров”, която май ще бъде с много рубрики и доста страници.

      На 14 май т. г. се навършиха 40 години от кончината на Христо Белобрадов. Той е изявен български педагог. Повече от четири десетилетия е отдал на тази толкова хуманна професия.Неговият старт в педагогическото поприще е през 1921 г., когато става учител в село Сотир (днес Храбрино). Впрочем, точно тук среща и бъдещата си съпруга Стоянка. По-късно е назначен за директор на новосъздадената прогимназия в селото, където се обучават ученици и от околните села Извор, Бойково, Дедево, Ситово. С много ентусиазъм и отговорност към работата си той обикаля селата и издирва деца, подлежащи на обучение, води разговори с родителите им, за да ги убеди, че трябва да учат. Между другото, той е един от основателите на читалище “Пробуда” в село Сотир. Съдейства за създаването на читалищна библиотека, за изграждането на любителска театрална трупа и за утвърждаването на читалището като притегателен културен център. През 1935 година чрез конкурс Христо Белобрадов е назначен за околийски училищен инспектор в Пловдивска област – Брезовски район, и семейството се премества да живее в Пловдив. Той обикаля неуморно селата в района, организира педагогически сбирки за квалификацията на т. нар. “волнонаемни учители” – млади хора, назначавани веднага след завършване на гимназия в отдалечените селища, където липсвали педагогически кадри. През октомври 1944, заедно с художника Златю Бояджиев (който е родом от Брезово), отива в Министерството на просветата в София с искане да се открие гимназия в село Брезово. Още същата година Брезовската гимназия е открита, а за неин пръв директор е назначен Христо Белобрадов. Освен директор, той е и преподавател по български език и литература, а също и по френски език – по спомени на Данчо Данчев.

      Христо Белобрадов е също изтъкнат деец на делото на слепите в България, в чиито дейности взема активно участие почти четвърт век. Избран е за председател на Пловдивския районен съвет, разпростиращ се на териториите на 8окръга. През следващата година – 1956, Белобрадов оглавява и новоразкритото пловдивско предприятие “Успех” повече от 9 години. В него се трудоустрояват слепи и слабовиждащи от същите 8 окръга. И се сещам за един много индикативен факт за голямото човеколюбие на моя персонаж. Лично управителят Белобрадов измъква четирима души от хасковския дом за стари хора. Благодарение на тази спасителна акция тези сравнително млади хора започват да се трудят, заживяват един по-нормален живот, създават и свои семейства. С помощта на отзивчивия Иван Марински уточних и техните имена: Иван Тутракански, Вельо Аврамов, Раиф Ферхадов и Йорсдан Младенски. Последният йордан Младенски няколко пъти се връща в уюта на приюта любим. И на спасителя Белобрадов се налага пак лично да го прибира от там.

      И един крайно любопитен щрих от характера на Христо Белобрадов. Бидейки председател на съюзния Районен съвет,той и неговия заместник Иван Балтов, даряват своите хонорари и с тях купуват през 1957 г. първият акордеон на самодейците. И Данчо Данчев надеждно свидетелства, че на новозакупения музикален инструмент човекът на Вълко Червенков Петър Мишев прилежно взема уроци от Илка, ученичка от музикалното училище и кръщелница на Белобрадов. Костадин Дечев твърди, че благотворителният тандем Белобрадов-Балтов продължава да жертва своите хонорари и през 1959 г., заплащайки с тях услугите на архитект Льочков, който проектира сгради на предприятието.

      Когато пристигам на девети октомври през далечната 1961 в Пловдив аз бях ошашавен от културния и спортен кипеж в този съюзен район. Там заварих два езикови курса – по руски, есперанто, а на следващата година се разкри и по френски език, читателска група, малък хор, групи за художествено слово, шахмат, игра на карти. Поради не особено перфектния си характе, се е налагало да работя и живея също в Дряново, Варна и София. В тези районни центрове на ССБ, също имаше определен културен и спортен живот. Но все ми си е струвало, може би носталгично, че той не е бил така бурен, разнообразен и обхващащ толкова много хора, както в Пловдив. За разноликото и пълноценно оползотворяване на свободното време на пловдивчани пак огромна роля играеше Христо Белобрадов, осем години председател на Районния съвет.

      Централното Ръководство на ССБ през март 1966 г. възлага на Христо Белобрадов разкриването в Пловдив на център за рехабилитация на късно ослепели хора. Повече от година той неуморно проучва чуждия опит, посещава сродни институции в Германия и Съветския съюз, организира събирането и превеждането на чуждоезични текстове по реадаптация на ослепели лица, разработва учебните програми. Първоначалният сграден фонд на центъра е твърде скромен. За него са определени помещенията, предвидени за пловдивския районен съвет– на ССБ – шест стаи и три апартаменти за гости. Въпросните стаи и апартаменти се намират в партера на току-що построеното блок-общежитие на пловдивския „Успех”. Центърът е открит на 17 октомври 1966 г., а Христо Белобрадов е първият му ръководител. Месеци преди това определените за целта помещения се оборудват със необходимата техника и инвентар. Превръщат се в занимални, спални , столова, кухня, амбулатория, библиотека и канцеларии. Белобрадов не жали сили и знания и до края на живота си работи неуморно за развитието на това първо по рода си учебно-рехабилитационно заведение. В знак на признателност към делото на Христо Белобрадов и Във връзка с 30-годишнината от създаването на центъра по инициатива на тогавашния му директор Ангел Сотиров След съответен конкурс известния пловдивски скулптор Стоян Заваринов изработва негов барeлеф. Той е монтиран в фоайето на заведението и е тържествено открит на 19 декември 1996 г. И все още съм дълбоко признателен на председателя Иван Крумов, благословил барелефната ми идея, одобрил парите за нея, макар че тогава съюзните финанси вече не бяха в голямо изобилие. А можеше да ми възрази:”А бе на акад. Петко Стайнов нямаме барeлеф, на Христо Белобрадов ще правим”...

      Разбира се, като всеки човек, и Христо Белобрадов не е изтъкан само от добродетели и достойнства. Казано метафорично, той също си имаше не съвсем светли, сенчести страни на характера. Ще спомена само една. Вероятно поради извънредно високи критерии, или за да отдалечи раздялата с любимата работа, години наред той не можа да си избере приемник. Не хареса нито лъчезарния зъболекар Никола Вачев, нито напористия среднист Дамян М. Дамянов. Не му допадна даже и строгият Владо Желев,човек с определен управленски и педагогически опит. Харесал си бил, дори и на брайл му писал, Спас Карафезов, тогавашен зам.-председател на ССБ. Но къде ти вечно вдъхновеният габровец ще зареже високата сесебепозиция, и жълтите павета. И то заради седем тепета, заради един рехцентър, макар единствен и национален. В края на краищата, в началото на 1975 г. Белобрадов завещава устно своя пост посредством Василка Вълчанова на студенстващия усърдно Димитър Парапанов. За сведение на читателите, Парапанов е вторият пловдивчанин, след Михаил Карамихайлов, завършил като сляп висше образование.При това тоталната му слепота е придружена и с едностранна глухота.

      Забележителните постижения на Христо Белобрадов като мениджър се дължат не само на неговият богат жизнен опит и изключителна комуникативност, на уменията му да балансира противоречиви интереси. Според мен, те са силно благоприятствани и от стечението на обстоятелствата, че на девет–десет години той рязко сменя своите професионални занимания. Социолозите единодушно твърдят, че всеки, без изключение, след седем-осем, до десет години професионално се изчерпва на своята позиция. И трябва непременно да се променят професионалните ангажименти, за да може човек да бъде отново достатъчно креативен и продуктивен.

      Като ръководител той си беше и подобаващо взискателен. Спомням си, как уволни Ортодокс Карулев и Петко Горанов само за една двудневна самоотлъчка. Директорът на варненския „Успех” Янаки Градев не уволняваше и за десет и повече такива, намаляваше годишния платен отпуск с направените самоотлъчки. Служителят Ангел Йоновски веднага изхвърча от рехцентъра, след като става ясно, че въпреки ангелското си име, е в недопустими интимни отношения с курсистка, макар и тя да е твърде пълнолетна – госпожица на четиридесетина години. Дамян М. Дамянов не е поканен отново за лектор по брайлово ограмотяване през лятото на 1972 г., пак поради по-тесни връзки с курсистки. А за някакво неголямо прегрешение на Велик Атанасов (Той тогава не беше толкова Велик), по привичен даскалски маниер, директорът на „Успех” посяга към лявото му ухо, и ха-ха да го издърпа, но пъргавият козаровец отскача и спасява слуховия си орган от предстоящата инквизиция.

      С достолепната си възраст от седемдесет години, с белите си коси, Христо Белобрадов имаше излъчването на патриарх. Да, на патриарх на пловдивските слепи. При него, в рехцентъра, идваха десетки хора от Пловдив и околностите му. Едни търсеха съвет, други –неговото лобиране пред различни институции, трети – изплакваха просто мъката си. Аз също съм го ползвал като консултант, и то по пенсионни въпроси.

      Той подготвя и издава “Педагогическо ръководство за работа на учителите в прогимназията”. Автор е и на буквар за ограмотяване на късно ослепели лица и на доклади, включени в сборници от научно-практически конференции. От неговото талантливо перо са произлезли и десетки журналистически текстове, публикувани в периодичния печат...

      Христо Костов Белобрадов е роден на 24 декември 1899 г. в Етрополе. Той завършва гимназия във Велико Търново (1919) и след това педагогически курсове в Пловдив. И както посочихме по-горе той започва да прилага придобитата професионална подготовка. Но през 1949 година, на 49 години загубва зрението си и напуска брезовската гимназия и се пенсионира по болест. Само след няколко години активната му и търсеща натура го насочва към Държавно учебно предприятие „Труд”, където усвоява кошничарския занаят.След получаване на тази професионална подготовка работи в Промкомбинат „Шипка” – до назначаването му за управител на пловдивския „Успех”.

      И за малко да пропусна важна биографична информация. Със съпругата си Стоянка са родители на две прекрасни дъщери – Елена и Мария. По-малката Мария е майка на инж. Захари Георгиев – изявен български политик, депутат в 39, 40, 41 и 42 НС, доста години председател на пловдивската организация на БСП.

      Може би най-любопитното е, че след ослепяването си Христо Белобрадов рязко вдига равнището на своите професионални постижения. Отначало ръководи две институции (районен съвет и производствено предприятие), чийто периметър на дейност обхваща осем окръга. А пък през последното десетилетие на живота си създава и управлява много успешно пловдивския рехабилитационен център, предлагащ своите услуги в цялата страна. Всичко това е отново ярко доказателство на твърденията на австрийския психолог алфред Адлер за ползите от увреждането, което като свръхкомпенсация отключва неистов устрем към себедоказване, вълчи глад за нови и нови успехи.

      Със своето дело на изявен педагог, мениджър и общественик Христо Белобрадов продължава да провокира у изследователите чувства на силен интерес и неподправен респект.

Начало
Untitled Document